Анна Маринова
Случаи на спекулации
с правата на духовния отец (старец) в православните общности в България
Живеем във време когато гладът по духовния живот е по-силен от всякога затова не липсва както духовно търсене, така и предлагане на духовно наставничество. Съвсем естествено за православните християни е да потърсят наставление при някого/някоя, който/която знае как да ги им помогне в пътя им към Христос.
Още в Свещеното Писание на Стария Завет намираме указание за създаването на служение, подобно на старческото.[1] Така пророците събират около себе си свои ученици. Пророческите ученици не само записват словата на пророка, грижат се за съхраняването на словата както на своя учител (напр. случая с прор. Варух който записва словата на своя учител св. прор. Йеремия – Йер. 36 гл.), но и живеят близо до него и така се създава силна духовна връзка между пророкът и неговите ученици, връзка, която е изразена с определението на учениците на пророците като „синове на пророци” (\yaybnh ynb). След Вавилонския плен (538 г. пр. Хр.) поради зависимостта на Израил, от начало от Персийската империя (538-331), после от династията на Птолемеите и Селевкидите (200-125), а накрая и от Римската империя (60 г. пр. Хр. – 70 г. сл. Хр.), не може да има самостоятелна царска институция. Водачите на народа – първосвещениците, които през Еленистичната епоха се явяват и етнарси,[2] имат нуждата да бъдат подпомагани в своето служение. Това подпомагане на първосвещениците става и от хора, непринадлежащи към свещеническото съсловие, които обаче са вещи и подзаващи предписанията на Моисеевия Закон (hrwt)[3] и могат да поучават и наставляват народа в съответствие с тези предписания. Такова е служението на т. нар. книжници (\yrps)[4], които освен наставляване на народа участват и в неговото управление както и в съхраняването на Свещеното Писание и неговото запазване.
От свещеното Писание на Новия Завет (най-вече в Мат. 23 гл.) виждаме основателната критика на Господ Иисус Христос към книжниците и фарисеите,[5] които „свързват бремена тежки и непоносими и ги слагат на плещите на човеците, те пък и с пръста си не искат да ги помръднат” (Мат. 23:4).[6] Те злоупотребявали с властта и авторитета си като подтискали хората. Христос изисква от Своите последователи и особено от властимащите (епископи, свещеници, дякони, наставници) в основаната от Него Църква коренно различно отношение – основано на взаимно уважение, доверие и любов (Йн. 13:35). На тези, които са облечени с духовна властq Христос казва: „Знаете, че князете на народите владеят над тях, и могъщите злоупотребяват с тях, между вас обаче да не бъде така” (Мат. 20:25-26а).
И наистина, древната апостолска Църква е била до голяма степен събрание на верните (εκκλησια)[7], които са имали една вяра, една надежда и любов помежду си, събрани около светата евхаристийна трапеза. Съществуването на свещената йерархия още от началото на Църквата не е изключвало и не изключва и до днес служението на т. нар. наставници и други харизматични служения като учители, пророци, проповедници и др. (Еф. 4:11). Тези две служения – това на свещената йерархия и служението на харизматиците не са се отричали нито взаимно се изключвали защото обдарените с харизми не отричали задължението и правото на епископа и поставения от него свещеник да се грижи за вярващите като ги поучава, наставлява и изобличава със „словото на истината” (2 Тим. 2:15). Но и числящите се към свещената йерархия признавали и уваважали благодатните дарове на харизматиците, които доста често са били част от Божия народ (lao§).[8] Апостол Павел сам говори за съществуването на наставниците в древната Църква като пише, че макар и вярващите да имат много наставници, но нямат много бащи защото той е който ги е родил в Христос (1 Кор. 4:15).
От 4 век с началото на монашеството ( 4 в.) при св. Антоний Велики и св. Пахомий Велики духовното наставничество (старчество) най-вече се свързва с манастирите където духовният старец (старица) подпомага своето чадо – новоначалния монах или монахиня в изпълнение на дадените пред Бога обети. Това, че старчеството се свързва най-вече с манастирите обаче никога не е изключвало възможността някой християнин да получи от Светия Дух дар на мъдрост, наставление, прозорливост и пр. и така да бъде духовен старец или старица. За отбелязване е, че безспорно при монашестващите духовните наставници (авви – от библ. евр. и арам. ba – отец, баща)[9] за съвет, поучение и наставление винаги са отивали и отиват и християни, които не са дали монашески обети и дори такива, които живеят в брак. И този стремеж също е съвсем естествен и съвсем разбираем защото истинските духовни наставници са носели и носят в сърцата си Христос.
Наистина в древност при монасите е съществувало пълно послушание но само и еднствено по отношение на духовен старец, който е бил облагодатен от Светия Дух. По думите на св. Игнатий Брянчанинов „единствено подобаващото за нашето време жителство е под ръководството на отеческите писания със съвета на преуспяващите братя… Отците, по-близки до нашето време, наричат боговдъхновените ръководители достояние от древността и вече категорично завещават като ръководство Свещеното Писание и сверяване с това Писание от приемащия с огромна предпазливост и внимание съвета на съвременните братя”.[10] Но дори когато в древност само и единствено при монасите и само и единствено при старец, който е Христоносен е имало пълно послушание (такъв е случаят със св. Симеон Нови Богослов, който е имал пълно послушание към своя благодатен старец св. Симеон, наречен благоговейни) и тогава старецът не е унижавал достойнството на своето чадо, а с кротост, смирение, търпение и най-вече с личния си пример е съветвал идващия при него като никога не е налагали насила своето собствено мнение и воля. Според свети Теофилакт епископ Български с унижаването на човека се унижава и Бога защото човекът е носител на Неговия образ.[11]
Истинските духовни наставници-монаси винаги са правили и разликата в наставленията си към монасите и към тези, които живеят в света. Така свети Йоан Лествичник съветва питащите го: „Как ние..можем да подражаваме на монашеския живот?”. Светецът отговаря така: „всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо нещо, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството небесно”.[12]
През вековете старчеството в Православната Църква е запазено и съхранено като се е предавало от стареца (авва)/старицата на избрано и подготвено от него/нея за тежестта на служението духовно чадо. В основоположния сборник Добротолюбие,[13] в многобройните патерици/митерикони и лавсаици, в житията на преподобните отци и майки на Църквата можем да прочетем имената на хиляди истински духовни наставници и на техните чада. Така старчеството през вековете се е предавало и се предава и до наши дни.
В нашата страна истинското старчеството днес обаче е почти напълно изчезнало. Тук най-искрено признавам, че аз не зная за съществуването в България на някой духовен старец или старица, имащ такива харизми за наставничество, каквито са имали старците и стариците в изминалите векове от историята на съществуване на Църквата. Някои причини за липсата на истинско старчество у нас са:
1. Прекъсване на благодатната връзка между стареца и чадото, което ще поеме неговото служение, следствие от продължаващата 45 години политика на атеизъм.
2. Недостатъчният брой и недобрата образованост и подтотовка на монасите и монахините в бълагрските манастири. Голям е и броят на пустеещите манастири.
3. Недостатъчна катехизация и просвета от страна на БПЦ респ. на нейния клир, което неминуемо води до непознаване на монашеството и на духовния живот изобщо и дори до битуващото все още в обществото мнение, че за да станеш монах нещо лошо в живота ти трябва да се е случило (неуспешна кариера, безработица, неуспешен брак, несподелена обич и пр. лични мотиви, нямащи нищо общо с истинския мотив да се приеме монашество – всецялостното отдаване на Христос).
4. Почти липсват църковни катехизаторски центрове като катехизация на готвещите се за свето Кръщение почти не се провежда.
5. Предметът Религия се преподава само в малко училища, като учителите все още не са назначени на щат, а почти навсякъде са на хонорар, което прави невъзможно преподаването и обрича колегите, подобно на апостолите, на глад, скърби и лишения заради Христос.
6. Липсата на активност (с много малко добри изключения) на самите монашески братства и сестринства за привличането на млади и образовани хора и за запознаването им с монашеския начин на живот.
Всичко това води както до духовния глад на православните християни, така и до спекулациите със старчеството, до поява на псевдостарчество, и респективно до спекулации с изискуемото послушание при отношенията наставник-чадо защото както в природата, така и в духовния живот на християнина не може да съществува духовен вакум. Ако се появи такъв той винаги се запълва.
Бих искала да Ви запозная с някои тревожни сигнали, достигнали до нас от духовните чада на монаси и свещеници, които ни сигнализираха за тези случаи. Преди около 15 години в известен със строгостта и придържането към стария стил манастир едно момче беше психически подтискано, че не може да се пребори със свои страсти. В резултат и на този системен торзом, момчето за съжаление сложи край на живота си.
В наши дни сме известени за няколко случая на спекулация с послушанието и на неразбиране на това какво означава послушание и в какво се изразява то от страна на един монах, подвизаващ се на територията на нашата страна. Той, на всичките си чада (без изключение и без оглед на тяхното физическо състояние) за борба с блудните помисли препоръчва едноседмично пълно гладуване. Едно от неговите чада, което и без това е доста физически слабо, срещнах едва крепящо се на краката си от изтощение поради предисания й като послушание (за борба с блудната страст) глад. Същият духовен отец забрани на друго свое чадо да продължи образованието си във висше учебно заведение и му нареди само да остане на послушание в един манастир. На същото духовно чадо, което се нуждае от поддържащо психиката лечение, духовният отец забрани пиенето на лекарствата, предписани от съответните компетентни специалисти под предлог, че ако чадото вярва в Бога то Бог щял да го изцери и без лекарства. За съжаление, чадото проявило послушание към един такъв (меко казано) неразумен съвет и резултатът естествено не закъсня – духовното чадо се нуждаеше от спешна психиатрична намеса. Същият духовен отец кара чадата си да работят за почти символични суми и наема хора, които да извършват преводи като за тези им преводи той им плаща нищожни суми (напр. за 3000 набрани страници 500 лв.).
Един свещеник преди няколко години без да ми е нито духовен отец, нито дори да ми е приятел или близък, на всеослушание ми заяви, че аз трябвало да съм отидела в манастир защото там съм щяла да се спася, а не в света. Аз разбира се му казах, че той не само не ми е духовен отец, но и че никой човек не може да изисква от мен подобно нещо, че едно такова решение е между мен и Бога. Същият свещеник манипулираше една своя духовна дъщеря като на всяка изповед й казваше, че той все още има надежда за нейното изправление. Така той създаваше в нея чувството за вина и подхранваше малодушието й. Сега този свещеник (за съжаление) се присъедини към една крайна старостилна общност, която изисква повторно кръщение и изобщо повтаряне на всички извършени Тайнства от Православната Църква защото според учението на тази общност в БПЦ (а дори и в Старостилната Православна църква в България) намяло благодат поради икуменическата й политика.
Подобно чувство за вина в своите духовни чада създава и един гръки монах, който иначе е радетел за изобличаването на тоталитарни прояви на някои гръцки духовници. Той при, предпоследното си посещение в България (месец март 2007 г.), демонстративно не пожела да разговаря с две свои духовни чада. На въпроса на приятелите им към неговите чада защо той така постъпва с тях, чадата отвърнаха, че духовният им отец им е сърдит. Почти през цялото време на престоя си той не обръщаше почти никакво внимание на чакалите го близо година негови духовни чада, а само на тези, които не му бяха чада (което той прави явно с цел привличане на нови чада). Същият монах заяви на всеослушание на един човек, който не му е чадо, че той трябвало веднага да научи гръцки език, да се научи да управлява МПС и най-вече да отиде в скита му в Гърция за да му готви и служи, като по този начин служи на Господ. Той трябвало да отиде в скита му и там да приеме монашество защото и в гръцките манастири, както и в българските, почти никъде нямало духовен живот а само тоталитаризъм.
Знаем за случай на един свещеник в столичен храм, който твърди, че когато наставлява по време на изповед, то неговите наставления са от Бога и затова чадата му трябвало да проявяват пълно послушание и да нямат никакво съмнение относно съветите му.
Известен е и един монах, живеещ в близък до столицата манастир, който още от пътя от години гони част от хората, отишли на поклонение в манастира, без ни най-малък повод от тяхна страна и без да дава обяснение. Той приема за чада само тези, които му вярват безпрекословно, а другите ги отпраща без никакво обяснение. Същият бе изгонил, без да знае и една наша колега, дъщеря на виден столичен свещеник. Когато разбра, коя е изгонил, той чрез свои духовни чада, я викаше да дойде обратно при него в обителта, което тя не стори.
Не споменавам имената на съответните лица поради факта, че първо се отнасям критично към самата практика на псевдостарчеството и вменяването в задължение на криворазбрано послушание и второ защото нашият център очаква събиране на още сигнали за въпросните лица, след което ще сезираме съответните отговорни църковни и държавни органи.
Бих искала да преложа на вашето внимание някои признаци по които да разберем дали някой наставник или изповедник е псевдостарец (респ. псевдостарица):
1. Псевдонаставникът говори и поучава от Божие име. Всичко което каже той е казано от Бога. Разликата в случая с ап. Павел е повече от очевидна. Говорейки за това, че девството и въздържането от брак е по-добро отколкото брака, св. ап. Павел изрично пише, че това е негово собствено мнение (1 Кор. 7:12). Той ясно прави разликата между своя съвет, който дава на общността и това, което е заповядано от Господ (1 Кор. 7:10-11).
2. Псевдостарецът или тоталитарният изповедник имат неправилно разбиране за разликата между изповедта като църковно тайнство и т. нар. откриване на помислите, нещо което е необходимо само при монасите.[14] Той изисква пълно откриване на помислите и от своите чада, които живеят в света. Послушанието като добродетел както при миряните, така и при монасите, не може да се налага със сила, а може да е само и единствено следствие на доверието, което се изгражда във връзката духовен отец – чадо. Тоталитарният изповедник (наставница) изисква всичко да му/й се споделя (а не само тежките грехове, които са осъзнати и тежат на съвестта на каещия се), като често пъти изисква описание на сторените прегрешения до най-малките интимни подробности (включая и принуждаване да се каже името на човека (хората) с който (които) заедно е извършен някой грях)[15] с мотива, че каквото не е изповядано, то не може да бъде опростено. Внушава се мисълта, че трябва да се изповядват и всички помисли. Често пъти такива изповедници показват на идващите при тях на изповед каталози от стотици грехове и изискват изповедта да се прави по тези шаблонни каталози.
3. Тоталитарният наставник дори и да наставлява с благ тон, със загриженост внушава на духовното чадо, че то не е достатъчно съвършено или отдадено на Христос като при това му казва, че макар и чадото да не е възлюбило още Христос, то той все още не се отказва от него и очаква неговото съвършенство. Така в чадото се създава чувство на вина. Такъв наставник няма да покаже добрите страни в характера на своето чадо и няма нито да му ги посочи, нито да му ги признае. По такъв начин чадото, оглеждайки се в своя духовен отец, вижда една изкривена и невярва картина за себе си и не може трезво и реално да оцени както своите недостатъци и грехове, така и не може да види, да признае и с Божия помощ да развие своите положителни качества.
4. Мненията и чувствата на чадото за тоталитарните наставници нямат никакво значение. Чадото не само не трябва да има свое мнение, но напълно и безрезервно трябва да приема мненията да духовния си отец (като думи на Самия Христос) дори и по въпроси, не касаещи неговия духовен живот.
5. Псевдостарецът внушава пълно послушание като при това не се дават обяснения за послушанията или за наложените епитимии. Някои духовни наставници дори убеждават чадата си, че ако те точно изпълняват наложените им послушания и епитимии, то пред Бога отговорност вече не носи духовното чадо, а духовният отец.[16] Такова мнение ярко противоречи на казаното в Свещеното Писание, че всеки човек ще застане пред съда на Христос (2 Кор. 5:10) както и на описанието на съда, което прави Иисус Христос (Мат. 25:31-46).
6. Такъв духовен наставник не споделя със своите чада свои слабости, а камо ли свои собствени грехове. Така в духовното чадо се изгражда погрешната представа, че духовният отец вече е победил всичките си страсти и има не само правото, но и властта да определя духовния път на своите чада.
7. Личния живот на духовните чада се следи с най-малки подробности и тоталитарните наставници и изповедници си позволяват да се намесват в живота на семействата като определят техните лични и касаещи единствено тях и Бога отношения (като напр. сексуалните отношения между брачните партньори или пък кой за кого трябва да се ожени или кой трябва да отиде в манастир). Някои наставници си позволяват да забранят на чадото си да продължи своето образование.
8. Духовни наставници, които желаят да властват на чадата си изрично им забраняват да се изповядат на друг наставник (респ. изповедник). Това, което са споделили пред тях не бива да се споделя с друг. Споделянето на греховете с някой друг човек (дори и близки роднини и приятели) е обяснено като тежък грях.
9. Духовните отци, които са авторитарни желаят чадата им винаги да останат в състояние на духовна зависимост, незралост и младенчество и постоянно и за всичко да търсят одобрението не на Христос, а на духовния си отец.[17] Такова желание рязко противоречи на наставленията и поведението на св. ап. Павел, който говори, че той иска неговите чада да порастнат като достигнат пълната възраст на Христовото съвършенство и би желал в тях да се изобрази Христос (Кол. 1:28).
10. Тоталитарните духовни отци вярват, че само те имат права в отношенията отец-чадо, а техните духовни чада имат само и единствено задължения.
С оглед на казаното до тук бих препоръчала на Светия Синод на Българската правослана църква да вземе становище по отношение на явлението псевдостарчество у нас. Такова решение е взето например от Светия Синод на Руската православна църква още през 1998 г. В това решение се казва: „Някои свещенослужители, които получават от Бога в тайнството Свещенство право на духовно ръководство над паството, смятат, че това право предполага безогледна власт над душите на хората. Забравяйки, че отношенията между духовника и духовните чада трябва да се изграждат на основата на взаимно уважение и доверие…”[18]
Надявам се дейността на нашия център да помогне в случаи когато правата и достойнството на хора, принадлежащи към традиционни изповедания (каквото е Православието), са нарушени и накърнени. Надявам се вярващите, а и не вярващите да знаят, че те, приемайки дадена вяра, освен задължения към своята общност имат и неотменни човешки права, гарантирани им както от конституцията,[19] така и от Закона за вероизповеданията.[20]
В заключение ще подчертая, че истинското благодатно духовно наставничество е дар Божий както и това, че всеки вярващ има нуждата да получи подкрепа в опита си да живее в и с Христос. Истинският изповедник може и трябва с любов и кротост да помогне на каещия се както да осъзнае своите грехове, така и да му даде вярата и надеждата в Божията прошка и благодатна помощ в борбата с греха. В духовния живот е незаменима помощта на духовния отец (майка) нито пък може да водим живот в Христос без тайнството Изповед. За съжаление винаги са се случвали и ще се случват спекулации с истинското духовно наставничество и с властта, авторитета и правата, които духовния отец има. Но по обещанието, което Христос дава, че на Църквата няма да надделеят адовите порти (Мат. 16:18), вярвам, че в Църквата все още има и до свършека на света ще има истински духовни наставници и водачи, които най-вече с примера си ще могат да свидетелстват на чадата си за Христос и към които с пълнота се отнасят думите на св. ап. Павел „бъдете ми подражатели, както съм и аз на Христос” (1 Кор. 11:1).
[1] Вж. Марковски, Ив. Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, ч. І (Общо въведение), т. 1, С. 1932, с. 42 и сл.
[2] Вж. Шиваров, Н. Библейска археология, С. 1992 г., с. 340.
[3] Думата hrwt произлиза от гл. hry и означава поучение, наставление, постановление, указание и в такъв смисъл заповед и закон. Вж. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament, Heidelberg 1962.
[4] Вж. Нов библейски речник, С. 2007, с. 680-681.
[5] Вж. Шиваров, Н. Библейска археология…, с. 530-534.
[6] Текстовете от свещеното Писание на Новия Завет са преведени от Nestle, A. (Hrg.) Das Neue Testament Griechisch und Deutsch, Stuttgart 1986.
[7] Думата εκκλησια произлиза от гл. εκκλεω, който има значение на „зова”, „призовавам”. В Свещеното Писание на Новия Завет за означаване на събранието на верните, ръководено от апостолите и техните приемници се е използвала тази дума, а не думата синагога. Въпреки, че и думата „синагога” (συναγωγη) също означава събрание, в Свещеното Писание на Новия Завет тя не се е употребявала за означаване на събранието на християните (с изключение на Як. 2:2) защото се е свързвала тясно с юдейската религиозна общност. Вж. Coenen, L. εκκλησια Coenen, L. (Hrg.) в Theologisches Begrieflexikon zum Neuen Testament, Wuppertal 2000, B. 2, S. 1136, 1140 и сл.
[8] Такива например са Агав, наречен пророк (Деян. 11:28, 21:10) и четирите дъщери на благовестника Филип, които имат пророчески дар (Деян. 21:8).
[9] Вж. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alten Tetstament, Berlin 1962.
[10] Цит по Соколов, В. Младостарчеството и православната традиция, С. 2006, с. 143.
[11] Срв. Теофилакт, еп. Болгарский Толкования на Новый Завет, СПб. 1911, с. 463.
[12] Св. Йоан Лествичник, Лествица, С. 1996, Стъпало 1:21, с. 28.
[13] Добротолюбие (filokalia) е сборник от творения, поучения и наставления на отци-подвижници и свети отци от 4 до 15 в. Съставители на този сборник от 1782 г. са коринтския епископ Макарий Нотарас (1731-1805) и св. Никодим Светогорец (1749-1809). Първият превод на Добротолюбие на славянски е направен от св. Паисий Величковски (1722-1794) през 1793 г. Вж. Димитров, Ив. Филокалия – добротолюбие, ДК (Духовна култура) С. 2001, кн. 11, с. 10-12.
[14]Съществува разлика между изповедта при духовните наставници и между изповедта като църковно тайнство. При духовното наставничество има изподед на греховете и изобщо споделяне на всичко, както и молива Бог да прости греховете. Но тази изповед пред духовния наставник не е равнозначно на тайнството изповед. Към задължителна публична изповед като (тайнство) в първите три века се е пристъпвало само в случаи на тежки грехове. Изповедта е била публична защото и греховете, за които се изисквало покаяние са публични. Такива грехове са грехове, които така или иначе не биха могле да бъдат скрити от малката църковна общност и които същевременно съблазняват както общността, така и невярващите, понеже Църквата е общество от светии. Греховете за които се е изисквано изповед са: прелюбодеяние (блудство), отпадане от вярата и убийство. До трети век в случаи на тези грехове, съгрешилите са били отлъчвани от Църквата с възможност за причастие при смъртна опасност. През 3 век. Патриарх Калист (218-223) издал снизходителен едикт, с който блудниците и прелюбодейците могат да се приемат в общение след принесено покаяние. На събор в Картаген през 251 г. сл. Хр. църквата постановява снизхождение към тези отпаднали от вярата, които са получили записки (libelli) от съдиите, че те не са християни. Тях съборът постановява да бъдат приети след изповед пред епископа. За тези християни, които не само отпаднали от вярата, но и принесли езически жертви и кадения е постановено да се приемат само в случаи на смъртна опасност. По отношение на убийството до 4 век не е имало снизхождение. Едва Анкирския събор (22 правило) ги причислява в реда на припадащите с възможност за причастие в края на живота им. Същевременно в първите три века мъчениците и изповедниците са инстанцията, която взима отношение към примиряването с църквата…. Смирнов, С. Богословский вестник, М. 1906 г. март, с. 473-477.
До Картагенския събор през 251 г. отпадналите от вярата по време на гоненията можели да вземат от мъчениците и изповедниците т.нар. грамоти на мира (libelli pacis), които да ги примиряват с Църквата и имат значение на вид застъпничество пред епископа. Приемането ставало от епископа чрез ръковъзлагане. След 251 г. обаче свидетелството, давано от мъчениците на отпадналите от вярата, вече не било приемано и цялата власт по приемането обратно на отпадналите изцяло попада под властта на местния епископ. Там, с. 484.
[15] Подобно нещо се допуска като възможност от Ив. Николов. Виж. Николов, Ив. Как да се изповядваме пред свещеника (изд. Витезда), с. 35.
[16] Виж. Николов, Ив. Как да се готвим за свето Причастие (изд. Витезда), с. 14-15.
[17] Свещ. Александър Лашков, „Нека чадата ми да вярват в Бога и да бъдат самостоятелни личности”, интервю във вестник „Светилник”, бр. 6 /2005 г., с. 9-11.
[18] Цит. По Соколов, В. Пос, съч, с. 30.
[19] Конституция на Република България (Обн., Държавен Вестник, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991г.). Чл. 4, ал. 2, Чл. 29, ал. 1.
[20] Закон за вероизповеданията (Обн., Държавен Вестник, бр. 120 от 29.12.2002 г.) Чл. 2, ал. 1.