СЕКТИТЕ И ПСЕВДОРЕХАБИЛИТАЦИЯТА НА НАРКОЗАВИСИМИТЕ

Първо ще представя на Вашето внимание някои статистически данни. Понастоящем в Русия броят на лицата на възраст от 11 до 24 години, които употребяват наркотици, е от порядъка на 4 милиона души. Средната възраст, на която момчетата и момичетата започват да взимат наркотици, е 14 години. По данни на списание „Фармацевтичен вестник“ (бр. 2, 2005 г.) за последните четири години броят на наркозависимите руски студенти се е увеличил с 600-800 процента! Според официалната статистика на настоящия етап в Новосибирска област 16 500 души взимат наркотици и психоактивни вещества. Но според главния нарколог на областта реалният брой на наркозависимите е 5-6 пъти по-голям. Тоест в действителност редовно употребяващите наркотици в нашия град и област са не по- малко от 80 000 души.

1.

Съвременната медицина е безсилна пред този страшен недъг. Нарколозите признават, че след период на лечение и рехабилитация в най- добрия случай едва 3–5 процента наркозависими стигат до състояние на устойчива ремисия. Тоест от 100 болни след лечение 95-97 човека отново посягат към наркотичните и психоактивни вещества.

От тази крайно неблагоприятна ситуация се възползват тоталитарните деструктивни секти, чиито лидери под маската на уж добри намерения твърдят, че могат да лекуват наркоманията. Всъщност основната цел на декларираната борба с наркотиците е завербуването на нови адепти. Фактите говорят, че някои младежи в тези секти действително престават да употребяват наркотици. Но те придобиват друга зависимост – зависимостта от самата секта и нейните лидери. В психиатрията дори се появи нов термин, дошъл от сектознанието – сектозависимост. По думите на завеждащия отделението в Трета Новосибирска психиатрична болница Николай Василиевич Кузнецов, „съществуват специални прийоми, позволяващи да се замени една зависимост с друга, по- „лека„. Например наркоманията с алкохолизъм. Макар че от морална гледна точка подобно «лечение» не би могло да се нарече коректно. Но има и други видове зависимости. Преди в чужбина се организираха нещо като комуни, чиято дейност нямаше религиозен характер. Въпреки това за сметка на строгата изолация и специалните психологически техники болните получаваха зависимост от лидера на съответната организация или от самата организация„. („36,6 в Сибири“, бр.6, 2003 г.)

 

Според специалисти след няколко сеанса на така наречените «богослужения» в общините на неопетдесятниците вследствие на активното въздействие върху психиката на адептите, последните проявяват близка до наркотичната зависимост от чувствени преживявания, възникващи по време на «хваленията» на Христос, общите молитви, «говоренето на езици» (несвързана реч, бърборене, викове). «Говоренето на езици» много често прилича на епилептичен припадък. Такава молитва в сектата «Движение на вярата» се нарича «потапяне в Духа» или «покой в Духа». С този именно термин неопетдесятниците определят феномена, когато обикновено след възлагане на ръце върху хора (или насочени към тях пасове), те падат на пода и известно време или лежат неподвижно, или се мятат в екстаз, неистово се смеят, плачат или викат. Ето как описва това явление широко известният и авторитетен в сектантските среди проповедник Джон Уимбър: «За този феномен, когато хората падат на пода и понякога с часове лежат на гръб или по корем, е известно не само от съобщенията, оставени ни от историята на църквата. Това често се случва и в наши дни. Има случаи, когато състоянието е продължавало 12 – 48 часа. След това хората са разказвали, че в тях е станала дълбока духовна промяна. Има доста драматични ситуации, когато така падат пасторът или духовният ръководител. имало е случаи например, когато един пастор в продължение почти на един час ритмично е удрял главата си в пода. (Забележителното е, че това не е предизвикало нито главоболие, нито каквито и да било повреди.) Измененията, които настъпват след такива преживявания, могат да бъдат огромни». (Wimber J., Springer K. Heilung inder Kraft des Geistes. Hochheim, 1985. S. 207. Цит. по: Бюне. С. 229-230.)

Мнозина неопетдесятнически служения завършват с това, че почти всичките им участници или са налягали по пода, или пълзят под столовете. Особен вид молитва е т.н. «молитва на родилните мъки». Молещият се с такава молитва трябва просто да крещи с цяло гърло, без да произнася каквито и да било думи и да се старае да крещи колкото се може по- силно и по- дълго. Главният лидер на «Движение на вярата» в Скандинавието и духовен ръководител на неговия “износ” за Русия Улф Екман казва, че тази молитва е още по- важна и действена, отколкото говоренето на езици: «Когато Светият Дух си пробива път в човека, той изпитва нещо като физическа болка, подобно на усещанията на жена в родилни мъки. Когато Господ ни довежда до такова състояние, ние мислим, че сме полудели. Търкаляме се по пода, надаваме тревожни викове, врещим като прасе, което го колят. Това е невероятно мощна молитва и дяволът я ненавижда. Той крещи срещу нас, че сме луди и фанатици». (Цит. по информационен материал на Диалог-Ценътра «Information about Prosperity Theology». P. 5.)

 

Още една характерна черта на «Движение на вярата» – така нареченият «феномен Торонто» (самите неопетдесятници го наричат «благословение от Торонто»), или «светия смях». Проповедникът Родни Ховърд-Браун, който сам себе си нарича «барман на Святия Дух», заразявал с истеричен многочасов смях огромни аудитории. Хората се «опивали» с този смях, търкаляли се истерично по пода, губели съзнание. Това се наричало пиене на «новото вино» – светия смях, «евангелско пробуждане» и «радост в Господа». Смехът е заразителен – тези, които получават т. н. «помазания» от Ховърд-Браун, получават и власт да разпространяват този смях и да заразяват с него останалите.

Като се имат предвид тези свидетелства на лидерите на сектантски организации, става ясно, че участниците в подобни мероприятия биват въвеждани в състояние на транс, преди което ги убеждават, че ако са истински християни, разбира се, обезателно трябва да почувстват благодатта на Светия Дух. А ако не я усетят, то не могат да бъдат истински християни. Уверяват ги, че «това е нещо прекрасно, такова удоволствие, каквото никакви наркотици не могат да ти дадат, те просто не могат да се сравнят с това». И хората се стремят към него, чакат го. Не е чудно, че след като получат това удоволствие, наподобяващо инжекция морфин, хората изпадат в зависимост от тези, с чиято помощ са го получили.

2.

Много често може да се чуе твърдението, че видите ли, по- добре е човек да бъде зависим от организация, отколкото от наркотик. Поне няма да умре от свръхдоза или от обостряне на някое хронично заболяване, каквито в изобилие имат всички наркомани без изключение. Какво можем да кажем в отговор на това?.. Човек, който се е оказал в затворена организация, все едно остава изолиран от активния социален живот, той е изгубен за обществото, изгубен е за своите роднини и близки. Такива хора нямат бъдеще. И ако някой от тях някога получи временно просветление да се отскубне от доброволното робство, ще му бъде изключително трудно да осъществи това. А постоянното психологическо въздействие, на което е подложен от лидера или лидерите на групата, може да го доведе до нервен срив, до опит за самоубийство, до суицид, да не говорим за психиатричната болница, където вече са свикнали да имат пациенти, постъпили от тоталитарни секти.

Съществува още една опасност от уж противонаркотичната дейност на неопетдесятните секти, която, колкото и странно да звучи, спомага за увеличаване броя на наркозависимите. Едно от условията за излекуване в сектата е т. н. «свидетелство». Престаналият да се боцка наркоман е задължен да свидетелства за това навсякъде, където го прати сектата. А обикновено го пращат при младежта, и по-конкретно в училищата.

И ето, бившият наркоман идва в училище и свидетелства за това как го е спасил Иисус, Който станал за него личен Спасител. Трябва да кажем, че тези емоционални свидетелства всъщност правят много силно впечатление и водят в сектата нови адепти, като разширяват нейната сфера на влияние. Но това не е всичко. Истинската беда идва тогава, когато спрелият да се боцка «проповедник» се проваля и отново започва да се «друса». А такива случаи има предостатъчно. И тогава наркоманът ще въвлича младежите вече в другата организация, чийто принцип на работа е същият, като при сектата: колкото повече хора докараш в нея, толкова по- добре. Заработвайки си безплатни дози наркотик, бившият «проповедник» става наркодилър сред доверилите му се младежи.

В наши дни подобен сценарий се разигра в село Кудряши, близо до Новосибирск, където неопетдесятниците по някакъв начин успели да заблудят местната администрация, която е предоставила на сектантите за ползване сграда за „център по извеждане от наркотична зависимост“.  Неопетдесятниците започнали активна агитация сред жителите на Кудряши, която не може да се нарече по друг начин, освен „превземане на населението„. Бивши наркомани, станали сектанти, на втория ден след като спрели да се друсат, тръгнали из училището да канят учениците от началните класове на «весели и интересни» срещи. Забележете – не са се върнали в старите си компании от наркомани, а отиват в училището, без дори да скриват целите си – да завербуват нови адепти за сектата. Когато членовете на Кудряшевската православна енория “Св. първовърховни апостоли Петър и Павел” започнали да разясняват на учители, родители и на самите деца до какво може да доведе всичко това, от страна на сектантите се появило остро противодействие, стигащо дори до нападеня срещу енорията. До какво може да доведе това противостояне е неизвестно, но като че ли в селската администрация започнаха да осъзнават грешката си. Наистина за момента всичко си е по старому. Жалко, че когато за администрацията се появят очакваните от нея по- «тежки аргументи», ситуацията може да стане неконтролируема.

3.

За да ви стане ясно, как се изгражда една сектантска рехабилитационна дейност, искам да ви прочета част от писмото на една девойка Мария, която въпреки младостта си, няколко години е вземала наркотици – дотогава, докато не е била завербувана от неопетдесятниците. Бог е милостив, Той помогнал на момичето да се отскубне от наркотичния опиум и клещите на сектата и да се върне в лоното на Православната Църква Майка.

 

 

Писмото на Мария

«Казвам се Мария. На 18 години съм. До неотдавна аз бях наркозависима. Вече повече от половин година не употребявам хероин. Първата ми крачка или по- точно първата крачка на моите родителите да ми помогнат да се отърва от наркотиците беше рехабилитационният център. Искам да разкажа малко за моето четиримесечно пребиваване в него. Този център се намира в Новокузнецк. Названието върху брошурата беше “Християнски рехабилитационен център «Път към здравословен живот или Нов живот»”. Доста впечатляващо на пръв поглед. С две думи, още от самото начало на мен там ми хареса. Много млади и дружелюбни момчета и момичета веднага проявяват инициатива за общуване с теб, всеки разбира твоя проблем, всеки е бил на твоето място и, което е най- важното, всеки разбира какво става в душата ти, която постоянно се терзае и не може да намери покой. Мен това веднага ме подкупи и аз с удоволствие останах там.

И така започна моето ежедневие. Като цяло срокът за рехабилитация в този център е 6 месеца. Програмата е плътно запълнена за всеки ден от седмицата, така че лично време не ти остава никога, и по този начин нямаш време да мислиш за наркотика. Още като дойдеш в центъра, ти казват: «Не ние ти помагаме да се отървеш от наркотиците. Всичко това прави Иисус, Когото ти приемаш в сърцето си». За човек, който никога толкова близко не се е сблъсквал с Бог, това звучи плашещо, но този, който няма друг изход, за да остави наркотиците, не се плаши от нищо.

В Центъра беше забрането: да пушиш, да употребяваш нецензурни думи, да влизаш в близки отношения с противоположния пол и естествено – да се друсаш. Като прекарах там няколко дена, в главата ми имаше само една мисъл: ТОВА Е СЕКТА! Но всички останали убедително твърдяха обратното, казваха, и ние така си мислехме, но това не е вярно, това не е секта, сама ще се увериш, ще видиш. Най- страшното и до ден днешен е, че нито един рехабилитиран не знае, че се намира в секта, аз разбрах това едва след рехабилитацията, дори и по- късно.

Дневният режим изглеждаше приблизително така:

И така всеки ден освен неделя, когато ходехме на църква и на т.н. евангелизация, където раздавахме брошурки и визитки, и задължително «свидетелствахме» с думите: “Ето, вижте ме, друсах се 10 години, но сега в центъра открих Бога, признах Иисуса за свой Господ и Спасител, приех Го в сърцето си и Той ме спаси!” Разбира се, хората и наркоманите ни вярваха, тъй като самите ние вярвахме в това, а и изглеждахме кой с 10, кой с 20 кг по- тежки от тях, с пламтящи очи и здрав вид на лицето. Всичко почва с това, че след няколко дни или седмици престой в Центъра ненатрапчиво започват да те «натискат»: «Ти трябва да се покаеш!». Всъщност, разбира се, ти можеш и да не се покайваш, но тогава Иисус няма да работи с теб, няма да ти помага, защото ти си грешник и т.н. И в крайна сметка ти заставаш в центъра пред всички обитатели на рехабилитационния център и с ентусиазъм «приемаш Иисуса» в сърцето си! Всички са много радостни, всички ти казват: «Ето, сега вече ти си наша сестра. Слава Богу!!!».

Постепенно започваш да се адаптираш към този начин на живот: да учиш, да се молиш пред всички на глас и силно. Понякога на теб самия ти се приисква да се помолиш силно, искрено (както ни казват: «да водиш молитвата»). И това като наркотик ти доставя неописуемо удоволствие. Като затвориш очи, ти се молиш и усещаш по тялото си студ, или както те казват, докосването на Бога. Ако си изпитал това върху себе си или изведнъж заговориш на «друг език», значи ти си «кръстен със Светия Дух»! На събранието, когато хвалиш Бога, т.е. пееш песни, те (текстовете) са ти толкова близки и така дълбоко те трогват, че можеш да стоиш, да пееш и да плачеш.

Така ти получаваш ЗАВИСИМОСТ! И тази зависимост е по-силна от наркотика! По- точно тя ти заменя наркотика! В Центъра има служители. Това са хора, които след като преминат рехабилитацията, остават да работят там. Да ти служат. Всичко, което те ти кажат, трябва да възприемаш като казано от началството, (всички власти са от Бога!), следователно, каквото ти кажат – приемаш безрезервно. Те постоянно общуват с теб, разказват за себе си, за миналото си – за зависимостта. И как Бог им е помогнал.

Искам да разкажа за това как те възприемат Православието. Нито един от тях, ако види, че ти не отричаш Православието, няма да ти каже, че това е лошо. Казват, че има много вери, но Бог е един и всички ние сме братя и сестри. НО! Ние сме петдесятници-протестанти. Протестантизмът е против обрядите, т.е. против църковните служби, иконите, свещите. Казват: «Православните мислят, че ако поставят по- дебела свещ, повече грехове ще им се простят. И още, най- важното, казват: нашият пастор е от Бога, той е праведен, а свещениците в православната църква – всички пият и псуват». С две думи, те са като фарисеите, учат хората да живеят праведно, а те самите не правят това.

Най- страшното е, че сектите са много силно психологическо оръжие. Сектата стреля право в целта. И на теб ти се струва, че с помощта на тази секта ти ще се отървеш от зависимостта, ще успееш да я убиеш в себе си. Но за съжаление това далеч не е така. Родителите, които от безизходица доброволно дават там децата си, дори не подозират, че тази постъпка може да се обърне срещу тях самите, защото в сектата те учат на това, какво си длъжен да правиш (остави дома си, майка си, баща си и върви след Бога, и постъпвай така, както е казано в Писанието), но забравят за най- важната заповед – «почитай баща си и майка си».

В сектата казват, че дяволът може да те напада чрез твоите близки, чрез родителите ти. По какъв начин? Например, ако родителите ти искат да те вземат от Центъра. И на това сектантите дават следното обяснение: дяволът е в твоите родители. Това не е от Бога, всичко, което казват близките ти, всичко е от дявола. По този начин хората, преминали рехабилитацията, не виждат друг изход, освен да останат в Центъра или да отидат да откриват друг такъв. Те се страхуват да излизат извън периметъра на сектата, страхуват се от света. И най- важното, те са зомбирани от мисълта, че ако напуснат сектата, ще се върнат към наркотиците. Честно казано, така става в 80-90% от случаите. Хората, свикнали да живеят без наркотици в сектантска среда, не могат да намерят себе си в света. Тях никой не ги разбира, нито пирятелите, нито родителите. Всички около теб (вкъщи) казват, че най- важното е да не се друсаш, а това с вярата (т.е. прекаленото) – е нещо второстепенно. А довчерашният пациент на рехабилитационен център дотолкова е станал зависим и привързан към сектата, че тези думи и неразбирането просто го убиват. И не са редки случаите, които завършват със суицид! И РОДИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА ЗНАЯТ ТОВА.

В продължение на месец, като се върнах вкъщи в Новосибирск след  рехабилитацията, четях Библията, дори посещавах събранията в сектата. Но това не ми даде нищо друго, освен осъзнаването, че всичко това е безсмислица. Отново паднах, започнах да се боцкам. Но това не продължи дълго, около няколко седмици. И само очите на моите близки, отново изпълнени с отчаяние, ми помогнаха. Разбрах, че повече не мога да живея така и отидох в Православната Църква. Единствено там аз осъзнах защо трябваше да извървя такъв път, за да се върна отново към това, в което винаги съм вярвала и знаела в Православието?

Искрено вярвам, че Православната Църква и православните рехабилитационни центрове на 100% могат да помогнат на хората, изгубили ориентири в живота, «затънали» в блатото на наркотиците. Но сектата – това е много страшно. И най- големият риск е, че човек, който е бил в секта и се е разочаровал от нея, пада още по- силно и на практика е невъзможно да бъде вдигнат отново».    МАРИЯ

За това как изглежда «лечението» в друг център ни разказа още един бивш «пациент».

«Работа от сутрин до вечера навън. Студено. Едно момче се разболя. Започна да кашли. А те нямат нито лекар, нито лекарства. Две седмици се занимаваха с това да «възлагат върху него ръце» по време на проповедите. Христос, казват, ще му помогне и ще го излекува. «Изцерението» завърши с белодробно възпаление, и едва когато момчето напълно изнемощя, го пратиха в болницата.

Е, останалото са дреболии. Например към всеки отново постъпил прикрепят «по- голям брат, батко». Такъв, който вече е напреднал в постигането на Бога. Без него не можеш да направиш нито крачка из територията на центъра. Даже ако нощно време ти се наложи да отидеш до тоалетна — трябва да го будиш. Освен това задачата на «баткото» е постоянно да промива мозъка на своя подопечен. Мен, например, трябваше да ме наглежда един полуграмотен казах, който едва говореше руски. Той постоянно дрънкаше такива глупости, че ми е трудно да ги предам.

За най- малкото провинение — глобяват с труд. Ако се доближиш до лице от противоположния пол на разстояние по- малко от три метра — глоба. Ако се измориш и седнеш да си починеш — глоба. Ако се отдалечиш от «баткото» — глоба. В крайна сметка работният ти ден може да стигне до 12 часа. При това храната беше отвратителна и ние всички постоянно изпитвахме чувство на глад. А когато минеш покрай стаята на началството — оттам се носи неустоим аромат на хубаво кафе.

Изобщо там дълго никой не издържаше. Само тези, които няма къде да се върнат или трябва да се крият от ченгетата. Е, и тези, върху които е «слязъл духът» и които напълно са откачили».

 

И още едно свидетелство на преминал през своеобразния сектантски ГУЛАГ:

«…Всяка сутрин започваше с проповед, основа на която беше «свидетелстването». Бивш наркоман, а понастоящем служител в центъра, ни разказваше съдбата си: как намерил «истинския Бог». След това до късни доби – труд. И отново «свидетелстване».

 Храната беше много оскъдна: една гола супа, половин парче хляб и никакво месо. Когато ставахме от масата, винаги чувствахме глад».

 

 

Ще приведем още едно свидетелство от бивша пациентка на сектантски център за т. н. рехабилитация на наркозависими:

«Веднъж един от служителите ни изведе на сцената в «залата за конференции» и каза: ще има «кръщение със святия дух». Сега, ако върху ви слезе «святия дух» – от вас ще «потекат други езици». Приемете това, не се страхувайте, не отхвърляйте «святия дух»! – общо взето от такъв род бяха напътствията. И самият той започна «да се моли на чужди езици» и да «възлага» върху всеки ръка. При това ни «помагаше»: хайде, хайде, моли се! Помня, че от тая «работа» целият беше мокър от пот.

И аз не можех да направя нищо друго. Защото отказът означаваше отричане от «святия дух», кощунство и бунт против всички. И аз трябваше да премина през това: просто за ми стане по- леко. Мисля, че същото се е случило и с останалите. След това, разбира се, последва обща психоза: всички се радваха, скачаха, викаха. Наркоманът би казал, че това е колективна еуфория. А по- просто казано – беснование. Това е цялата истина. Може би затова и настояха да си сваля кръстчето…

…Но за някои неща аз се замислих вече след това… Например: как набира паричните си средства тази «организация»? Естествено, благодарение на изцеждания от «пациентите» безплатен труд. Сектата същевременно е едно голямо и изгодно селскостопанско предприятие. В Котли има вече огромна ферма (отглеждат крави, прасета, патки, кокошки, кози). Собствено рибовъдно стопанство имат на Финския залив. И огромни обработваеми ниви, собствени трактори и друга техника, а също така цех за макарони, фурна, с една дума – почти комунизъм. И на никой нищо не е необходимо да се заплаща за труда..».

Такива писма и свидетелства от пострадали са ярък пример за духовното поробване в сектантските антинаркотични рехабилитационни центрове. Именно поробването на човешката воля и смяната на една зависимост с друга различава сектантските методи за извеждане от наркотична зависимост от работата на православните рехабилитационни центрове. Понякога задават въпроса на православните: а не заменяте ли и вие една зависимост с друга? Погледнато отстрани, използваните методи изглеждат почти едни и същи: и там, както и тук не се използват медикаменти; и там, и тук четат Словото Божие; и там, и тук участват в богослужения; и там, и тук максимално запълват деня на рехабилитираните с цел да се изключат контактите с бивши приятели-наркомани. Действително, външно като че ли всичко е доста сходно. Но колкото лъжливо се гиздят неопетдесятниците с християнски одежди, толкова фалшиво е и тяхното “излекуване”.

В православните рехабилитационни центрове освен пълния отказ от наркотици съществува и друг основен критерий за оценка на устойчивата рехабилитация – социологизацията. Бившите наркомани, след като се избавят от тази пагубна страст, се връщат в социума, създават семейства, започват работа. По външния им вид никой не може да определи, че това е бивш наркоман, за разлика от наркозависимите, преминали курс при неопетдесятниците. Отчитайки броя на освободените от наркозависимост в православните рехабилитационни центрове, съществува правилото: ако човек не взима наркотици, участва в съботните, неделни и празнични богослужения, ако се изповядва и причастява, но при това не работи никъде, седи си вкъщи и нищо не прави – такива хора не се включват в числото на рехабилитираните. Пълната семейна и социална рехабилитация се явява задължително условие за работата на православните центрове. За разлика от сектите, където от хората правят роби и духовни инвалиди, православната рехабилитация дава свободата за трезва самооценка и самостоятелно взимане на решения.

Ето какво казва по този повод ръководителят на душепопечителния център “Св. прав. Йоан Кронщадски” докторът на медицинските науки, професор йеромонах Анатолий (Берестов), човекът, върнал към нормален живот стотици духовно сякаш погинали хора: „Познайте Истината и Истината ще ви направи свободни. Християнството е религия на свободата. Св. апостол Павел казва, че съгрешаващият човек е роб на греха. А Господ е казал: „Дерзайте, Аз победих света!“ Кой свят е победил Господ? Света на греха. И ние с Божията помощ помагаме на хората да победят греха и да се освободят от наркотичния опиум. Ние им помагаме да станат свободни. За разлика от лидерите на сектите, които действително превръщат наркозависимите в свои роби“.    

 

Протоиерей Александър Новопашин, вицепрезидент на центъра на Руската асоциация за изследване на религиите и сектите.