IX международна среща на православните центрове за проучване на НРД и гибелни култове – заключителни документи: I работна група: Б. „Радикалният псевдоправославен фундаментализъм“

Понятието „фундаментализъм“, доколкото той се е зародил в контекста на историята на западното християнство и означава стремежа на пост-протестантските изповедания и секти да се завърнат към предполагаемите си корени и въображаеми основи, определяни от тях по формални признаци, е некоректно да се отнася към православието и, следователно, е неприложим. Ние няма къде да се връщаме, защото „Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8).
В този смисъл опитите на някои православни да открият златния век на църковната история и да се върнат към него са напълно изкуствени и изначално чужди на Свещеното Предание, което е животът на Светия Дух в Църквата, „защото друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11).
Характерни черти на околоправославните движения, наричани фундаменталистки.

Можем да посочим крайностите и изкривяванията в „защитния“ и либералния характер на тези движения. И за едните, и за другите характерно е приписването на преданието на някакви въображаеми елементи, т. е. фактичеки модернизъм. Така също и за двата вида е характерно обявяването на своята интерпретация на Писанието и Преданието за единствено вярна и спасителна (например, войнстващ еволюционизъм или войнстващ креационизъм). И едната, и другата крайност се гради на абсолютизацията на учението на един човек (наричан, например, старец или, примерно, велик мисионер и т. под.), като уж притежаващ монопол над тълкуването на Писанието и Преданието чрез фарисейско законничество и агресивно неприемане на всякакви други гледни точки, което често се придружава от избор на личностен обект на омразата.
Някои характерни черти на „защитния“ фундаментализъм:
1) Учение за невъзможност да има повече от 7 вселенски събора – 8-ият събор се обявява за събор на антихриста.
2) Изискване за канонизация на някои съмнителни исторически персонажи, често пъти – на осъдени от поместни църкви.
3) Пренаписване на историята.
4) Конспирациология като основа на мирогледа.
5) Безпочвени обвинения на цялото свещеноначалие в апостасия, отстъпление от истинската вяра и т. нат.
6) Превъзнасяне на второстепенни обичаи над Преданието или изравняването им с Преданието — например, догматизация на календара, на богослужебния език и т. нат. Ние можем да говорим за тяхната по-голяма адекватност, практичност, но не за абсолютизацията им за вярата и спасението.
Някои характерни черти на „либералния“ фундаментализъм
1) Обявяване на формулировките на догматите на Църквата за ограничени изключително за времето на седемтe вселенски събора и отказ от осъждане на еретическите учения, появили се след това.
2) Теория за клоновете („преградите между вероизповеданията не са до небето“).
3) Обявяване на вероучителните правила и на произволно избрана част от светоотеческото наследство за „остарели“ и вече „неприемливи“ извън техния исторически контекст.
4) Опити да се реформира богослужението и да се премахнат от него „остарелите елементи“.