Протойерей Георгий Ѝоффе – Доклад на мисионерската конеренция „Под маската на Православието“, Санкт-Петербург, 9 декември 2010 г.
Църквата в своето историческо битие винаги се е намирала в странствуване, а значи в развитие. При неизменна вътрешна същност се променя съставът, усложнява се богослужението, обогатява се богословието. Църковното учение – не е закостенял набор от правила и рецепти за всеки случай, а жива дейност на вярата и благочестието на живи хора, водени от нашия Бог и Спасител от тъмата на неведението и греха към светлината на Христовата истина и свобода: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Ин 8:32). Ние знаем, че безгрешен е единствено Самият Господ, а хората, дори да имат свещен сан и духовна власт, могат да се заблуждават, но ако те се придържат към Свещеното Предание, техните грешки не стават фатална катастрофа, и чрез покаянието те отново могат да се върнат към истината и свободата. Сектантското съзнание, съблазнено от своята мнима праведност, напротив, е пределно несвободно, зависимо и некритично спрямо ръководителя на сектата, нейните доктрини и дейности. Но Църквата – не е секта, тук ние можем открито и честно да обменяме мнения; изобличавайки греха, да призоваваме грешника към поканяние и да предупреждаваме тези, които могат да попаднат в духовни капани. Архиепископ Иоан (Шаховски) в статията „Сектанство в Православието и православие в сектанството“ пише: „В какво действително се състои духът на сектанството, против когото трябва да се въоръжаваме чрез молитва и трезвение?“ Този дух е дух на душевна (не на духовна) ревност. Това е рационализация на вярата, пазене на чистата вяра и загуба на дълбочина. Това е ущърб за любовта. Някои православни християни защитават по сектантски своето Православие, въоръжавайки се с текстове от Писанието или каноните, като с тояги, ругаейки тъкмо своите православни събратя, защитавайки своята вяра без надежда на Бога, без любов към човека“.
В рамките на краткия доклад е невъзможно пълноценно да се освети многоплановия проблем за изкривяването на духовната дейност, а понякога и на самите темели на Православието от някои свещенослужители и групи, формално намиращи се в църковно общение. Тези болести могат да бъдат лекувани само след като е поставена диагноза, и за това ние според силите си ще се опитаме да се докоснем до причините и да опишем симптомите.
Вече са изминали повече от 20 години откакто Руската Църква живее без угнетяване от страна на безбожна власт. След придобиването на свобода имаше, както мнозина помнят, мощен емоционален подем. Тогава ни се струваше, че страшните сътресения на ХХ век са свършили, че новите политически и икономически преобразувания ще станат основата за велика и силна Росия, че стига само да се възстановят разрушените светини, да бъдат кръстени некръстените, да се напечатат всички забранени в съветско време светоотечески книги, и веднага ще започне бързо възраждане на Светата Рус. Ако в областта на политиката и икономиката разочарованието започна много скоро, то в Църквата през 90-те години ние действително наблюдавахме масов приток на хора, като че ли ново кръщаване на Светата Рус. Ще отбележа, че болшинството от огромното количество новопокръстени хора не са получили никаква предварителна катехизация. Някои са отишли след това в църковни школи, но болшинството от тях така и си останаха невъцърковени. Мнозина от неофитите са участвали в откриването на стари и в строителството на нови храмове и манастири, във възраждането на духовното образование, радвали са се на канонизациите на новомъченици и изповедници от ХХ век, които чрез своята кръв са дали живот на новото поколение от вярващи хора. Но, заедно с това, никой не знаеше всъщност как да бъде православен християнин в новите исторически условия, как да се реши проблемът с националната самоидентификация, в съчетание с внезапно придобитата религиозна свобода. Опитът на съветските вярващи беше неприложим към съвременността. Те бяха малко на брой, при тях в действителност е била загубена житейската страна на православието, оставала е само храмовата и личната молитва, а най-главното – прекъснато е била приемствеността в учителството и възпитанието в православен дух. Всичко разрушено и загубено трябваше да се изгражда наново заедно с тях и с постсъветските неофити, които съвсем наскоро са се обърнали към Бога от комсомолското си минало, от неформалните сбирки, /от/ кухненското дисидентство, от увлечението по самиздатската всеядна „духовност“ – в по-голямата си част от окултен тип. Манталитетът на тези „нови православни“ беше обусловен от тяхното така или иначе съветско минало. В много от тях той си оставаше напълно патерналистичен, характеризиращ се с очакването на указания от началството, с неумение да вземат върху себе си отговорност, с отсъствието на самостоятелност в съжденията. При по-малка част той е бил либерално-радикален, индивидуалистичен, не приемащ какъвто и да е външен авторитет и масовост. Тези два типа манталитет и днес, главно, продължават да определят мирогледа на паството в нашата поместна Църква. Образованите и трезвомислещите клирици и миряни в онова време са били съвсем малко , и техните гласове почти не са се чували.
Действително веднага след придобиването на църковна свобода остро започна да се усеща недостиг на духовенство за обгрижване на многократно увеличаващото се паство. Ръкополагаха много хора в началото на 90-те години без щателно изпитване и семинарско образование, често беше достатъчно да няма очевидни канонически препятствия, душевното здраве на кандидатите за свещен сан в действителност не е било изследвано. И това скоро се обърна в появата на младостарци и расколоучители, подчинили на себе си църковно-необразованото паство. Върху новоръкоположените свещеници веднага се струпваха задължения за възстановяване или построяване на храмове, и в 90-те години настоятелят на енорията често е бил повече технически строителен ръководител, отколкото пастир. Средства за строителство и реставрация също е било нужно да изнамират сами, и връзката със спомоществуватели и чиновници, често съвсем извънцърковни хора, също е станала необходимо задължение на свещеника. Пастирството като такова при това е минавало на втори план, а свещеникът е ставал почти недосегаема фигура за обикновените енориарши. Разбира се, Божията благодат, „немощна исцеляваща и обедняваща изпълваща“ «всегда немощная врачующая и оскудевающая восполняющая»., преподавана в Тайствата на свещенството, помагаше на мнозина да преодоляват физическото и психологическото претоварване. Но благодатта не действа автоматически, без съучастието и желанието на самия човек, и ако свещеникът не е имал постоянно трезвение, и под предлог за заетост, умора или просто поради леност е преставал да бъде внимателен към своята съвест, то него са го дебнали много опасности и съблазни. Тези съблазни посещават всеки църковен човек, но свещеникът е особено уязвим за тях поради своето положение на предстоятел на паството. Да си спомним тук народната мъдрост: какъвто попът, такава и енорията.
Първо, пастирът можеше да се отклони към фарисейски ригоризъм/пре-строгост, повърхностна начетеност, „типиконство“/ “уставничество“, да се увлече от конспирологични игри на световен заговор против Православието. А това не е далеч от духовната прелест, тъй като наличието на тайни врагове като че ли оправдава собствените явни недостатъци и слабости. На тази почва разцъфтяваше „младостарчеството“ и израстна съвременното „ревнителство“, разцъфна явеното от бившия чукотски епископ Диомид и неговите сегашни последователи и подражатели.
За онагледяване до какво могат да доведат крайности от такъв вид, ще приведа неотдавнашната история с така наречените саянски отшелници. Цитирам съобщение на агенция „Интерфакс“: Ръководителят на отшелниците, който преди две години е отвел 50 поклонници в Източните Саяни за спасение от ИНН и от антихриста, като награда на своите подопечни им е давал да перат бельото си и им е позволявал да връзват неговите обувки. „Аз сега разбирам, че той е забавлявал/развличал самолюбието си и се е опивал/наслаждавал, когато на краката му са надявали обувки и са завръзвали връзките. При което с тази висока чест са се удостоявали само избрани. И отец Константин сам е определял на кого днес да даде за награда да изпере своето бельо и чорапи. Другите са завиждали на тези „щастливци“ – казва една от избягалите поклоннички. Според думите й, в общината е било прието да се доносничи пред „батюшката“ за грешните помисли на общинниците. „Например ако някой е негодувал, че готвачката матушка Илария слага малко храна, то тази Илария веднага е търчала при батюшката и се е оплаквала. В такива случаи отец Константин е благославял Илария да слага на този човек още по-малко храна“, си спомня тя, забелязвайки, че отшелниците са гладували „постоянно и тежко“, но при това техният духовник „не е лишавал себе си от храна“. Избягалата ученичка казва, че на него са му приготвяли пирожки/банички, палачинки, и плодови сокове/морсове и други. На отшелниците такова изобилие е било обяснявано с това, че „отец Константин със своите подвизи отдавна е заслужил ореол на светец, и той вече ще бъде в Царството Божие“, но Господ заради грешните хора, го е оставил на Земята, та батюшката да ги спасява от „антихриста, а следователно той е бил по-високо от това, че да гладува с всички“. „Всички, отишли си от мен, да бъдат проклети от мен!“ – заплашвал той своите подопечни. Да се намери местонахождението на поклонниците не е е било лесно, защото о. Константин е имал натрапчиви усещания, че неговата община се издирва от Федералната служба за сигурност чрез спътници: през цялото време той е променял местоположението на сектата – по думите на отшелницата, търсил е „надеждни планински пещери, за да се укрият от „космическите очи“. И буквално преди две седмици в пресата се появило съобщение, че една от монахините се оказала бременна от „духоносния старец“.
Второ, набавяйки от спомоществуватели средства за енорията, свещеникът е могъл да започне да злоупотребява със своето положение, да господарства поради чуждата щедрост, да търси само онези връзки и отношения, които биха принасяли доход и кариерно напредване. И не един път е ставало така, че „коренът на всички злини… сребролюбието“ е поразявало пастирите, и те „са се отклонили от вярата и сами себе си са подложили на много скърби“ (1 Тим 6:10), правейки от мястото на своето служение, Божия храм, „дойна крава“, и вместо това да пасат „словесните овци“, са започвали немилосърдно да ги стрижат. За пример, ето действителното положение в един от храмовете в Адигея, описано от доверен свидетел: „батюшката изповядва не над Евангелието и Кръста на аналоя, а над… чинийка с пари… Приближава се старица, първо оставя пари, батюшката ги преброява внимателно, а след това започва изповедта. А отляво на батюшката стои масичка и столче, и понякога той (бедничкият!) се уморява, присяда, и му поднасят чайче с бонбонки… Може да се предположи, че той е старичък или, прости Господи, е изкуфял… А енориаршите казват, че няма даже и пет години, откакто него са го изпратили с презвитерата му след семинарията, и детенцето им е бебенце… А освен това недалеч има манастир, там не само изповедите са платени, но и влизането…“.
Трето, част от образованите свещенослужители и миряни са търсели положителни примери за църковно служение в опита на западните вероизповедания. Безусловно, на запад не е имало такива тоталитарни гонения над вярващите, както в Русия. Римо-католиците и протестантите са натрупали огромен опит в социалната и обществената работа, и да не се възползваме от този опит би било неразумно. Но да се пренасят западни методи на руска почва е небходимо твърде внимателно, отчитайки особеността на отечественото Православие и състоянието на постсъветското църковно общество. А пряко да се копират инославни, особено сектантски дейности, според мен, просто е опасно. В подобни случаи ние често наблюдаваме прекомерно увлечение към метода. А методът, разбиран като самоцел, бъзро се превръща в идол или обраства със съвършено неправославни нововъведения. Например, харизматичният „Алфа-курс“ – дейно внедряван преди три години със съдействието на игумен Евмений (Перистой) с „ уикенди на Светия Дух“, пикници и глосолалии– който даже в православната опаковка на програма „Път“ никак не желае да се разделя със своите сектантски корени. Ето още един пример: нужната и своевременна идея за възраждане на предкръщелната катехизация, но [НЕ!] с неизменно чуждото на Православието нововъведение за „непълно членство в Църквата“ за непреминалите оглашение. Това става в общини, придържащи се към методите и дейностите на о. Георгий Кочетков. Аз лично съм бил свидетел, когато по време на Литургия, след възгласа „Оглашени, излезте“ от храма излязоха няколко души, един от които познавах. Той беше не само кръстен, но повече или по-малко редовно се изповядваше и причащаваше, и даже известно време посещаваше неделната школа, а когато той се оказа в общината, са го записали към оглашените, тъй като той е бил кръстен без катехизация. Представителите на общината не са могли разбираемо да отговорят, защо човек, по всички църковни канони признаван за верен, изведнъж го обявяват за оглашен и в действителност го отлъчват от Причастие.
Отклоняването от Свещеното Предание на Църквата поражда митологизация на изкривени форми на църковен живот за оправдаване на действията на груповия ръководител, който се превръща в „църковен гуру“, създаващ около своята личност уж православен „ашрам“ от фанатично предани почитатели.
Всички църковни модернисти се опитват, първо, да идеализират това или онова историческо минало, което се обявява за „златен век“ на Църквата. У „либералите“ това са първите векове на християнството, у „ревнителите“ това е размитото „царско време“: дали управлението на Иван Грозни през XVI век, дали синодалното устройство през XIX век. Второ, на тях им е необходимо да изградят образ на врага. И тук ние по-подробно ще се спрем на „ревнителите“, доколкото у тях мирно и дружно съжителстват в един идеологически флакон монархизъм и сталинизъм, опричнина и параноидална конспирология, а образът на хипотетичния враг е изрисуван с най-мрачни краски.
Митологията на „ревнителите“ се вмества в няколко постулата: антихристът, възможно вече се е родил или още малко и ще се появи; TIN (номер на данъкоплатеца) и паспортите с биометрични данни – са „предпечат“ на антихриста (това е тяхното псевдобогословско понятие); световното задкулисие в лицето на сатанистите жидо-масони се стреми да установи „новия световен порядък“ във вид на електронен концлагер и да предаде властта на антихриста; на Русия й е необходима монархия, защото единствено православен цар може да противостои на антихриста; почти цялата църковна йерархия е изпаднала в „ереста на икуменизма“, купена е от световното задкулисие и, по такъв начин, също служи на антихриста.
Създава се впечатление, че тези нещастни хора очакват не Второто Пришествие на нашия Господ Иисус Христос, а възцаряването на „човека на греха, сина на погибелта“ (2 Сол 2:3), т.е. на антихриста. И това също е един от признаците на сектанството – да запазва, чрез използване на страха да бъде изоставено „сдружението на избраните“, защото само в него може да се спасиш. Върху страха от скоро приближаващия се край на времената спекулират много сектанти, например всеизвестните йеховисти, които вече повече от век редовно преразглеждат датата за настъпването на Армагедон. Това е нужно на ръководителите на секти, за да държат адептите в есхатологическо напрежение на границата на истерията, защото, разбира се, по-лесно е да се управлява подплашено стадо. На мен не веднъж ми се е налагало да беседвам с редови адепти на „ревнителите“, най-често те са нервозни, изтерзани хора, постоянно очакващи някаква клопка, недоверяващи се никому, освен на своите „старци“.
За „ревнителите“ е характерна технофобия, т.е. страх пред съвременните технологии, у тях в действителност винаги дейно се наслагва идеята за „Третия Рим“, монархията се обявява за единствен богоугоден обществен строй, националността понякога неприкрито се поставя по-високо от вероизповеданието, не се осъжда и даже се приветства ксенофобията и шовинизма под предлог на патриотизъм, демонизира се всичко инославно и въобще западно. Всякакви връзки на представителите на Руската Православна Църква с ръководители на други религии или с инославни християни се обявяват за „икуменическа ерес“.
Кратко ще се спрем на тази точка, доколкото в последно време тези упреци към нашето свещеноначалие звучат все по-често. Под „икуменическа ерес“ „ревнителите“ подразбират или синкретично обединение на всички религии, или вероучителни компромиси с римо-католиците и протестантите. Прогнози за обединение на всички религии могат да си позволят окултистите от движението „Ню ейдж“, но и у най-малко образования човек това предизвиква само усмивка, тъй като това е невъзможно по принцип: твърде различни са, а понякога и диаметрално противоположни, доктрините и мирогледите. А как може скришно от цялата православна пълнота да се сключи догматическа сделка с инославни? Тази пункт също не издържа на критика. Да, ние разбираме, че в Православието се съдържа цялата пълнота на Божественото Откровение, но това не е повод заведомо да се обявяват всички иноверни и инославни за врагове. Свидетелството на Църквата извън своите формални граници, в това число и в религиозния диалог – това е продължение на нейното апостолско свойство и призвание. Това е труден и сложен процес, изискващ разумни и уравновесени усилия, за да бъде следван примера на Спасителя, Който казва: „който не е против вас, той е за вас“ (Лк 9:50), и Който до времето на последния Съд „пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси“/“преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси“ (50. Иисус му рече: не забранявайте, защото, който не е против вас, той е за вас.).
Но „ревнителството“ не изисква особени душевни и умствени усилия. Достатъчно е в очите на адепта да се уточнява неясния „образ на врага“, а по-нататък всичко се построява в проста схема. Ако има враг, когото ще посочи „ревнителският“ гуру, с него трябва да се воюва. Не е важно, доколко самият мним враг разбира какво става. А „ако врагът не се предава, него го унищожават“. С това изказване на Максим Горки се е въоръжил Сталин, когото „ревнителите“ много уважават, за оправдаване на репресиите от втората половина на 30-те години. Именно към всеобхватни репресии, следвайки сталинското указание, призовава химнографът на „ревнителската“ партия на „царебожниците“ Жанна Бичевска: „И не ще има зона, лагери и затвори,/ всички врагове на Русия ще бъдат екзекутирани!“. И по-нататък по текста: „Ний врага ще настигнем по неговата следа / и на късове ще разкъсаме, хвалейки Господа“… Ако вникнем в тази измамна логика, в борбата на „ревнителите“ ние няма да намерим никакъв морален дълг. Както се пее в детската песничка: „Ако сме някого напразно обидили, календарът ще закрие този лист“. Тоест, ако нарушим някакви Божии заповеди или Църковни канони, то поради светостта на нашата идея и на нашия старец Бог ще ни го прости. Главното – е послушание към стареца-наставник, той притежава особени дарования, той ни възвестява волята Божия, даже ако неговите думи очевидно противоречат на Свещеното Писание и Предание на Църквата. Един от най-дейните „старци“, чрез когото се разпространяват описаните псевдоцърковни небивалици – е схиархимандрит Рафаил (Берестов).
Считам, че ако подобни възгледи и настроения и занапред се разпространяват без решително църковно противодействие, в скоро време адепти на „ревнителите“ ще станат „православни уахабити“ с всички произтичащи от това последствия.
Апостол Павел е написал до коринтските християни: „Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“ (1 Кор 11:19). Но има различно разногласие. Аргументиран диалог е възможен само с хора, които, изразявайки своето мнение, предполагат да изслушат събеседника си и смирено разбират, че „всяка наша правда – [стана] като зацапана дреха“ (Ис 64:6). Но на ръководителите на гореописаните групи диалогът не им е нужен, та нали той много бързо ще покаже несъстоятелността на тяхното становище. Но даже ако от време на време те встъпват в разговор с йерархията, това не е заради изясняване на правдата, а за издигане на нелепи изисквания или ултиматуми, за да повдигнат рейтинга си в очите на своите адепти и външни наблюдатели. Така е станало, например, неотдавна с молдовското „Общество на блажената Матрона“. И тук заслужава да си спомним, че при упоритост в заблужденията, „след първо и второ посъветване (вразумление)“ (Тит 3:10) следва да се прилагат дисциплинарни мерки за въздействие. Иначе, ние ще поощряваме разпространение вътре в Църквата на откровено еретически лъжи и расколоучителства.
В заключение още веднъж ще напомня, че православният възглед за греха и покаянието повече съответства на понятията болест и исцеление, а не на юридическите понятия относно въздаване за вина. За болестите вътре в Църквата не веднъж е говорил приснопаметният Патриарх Алексий, открито говори и Светейшият Патриарх Кирил, съществуват решения на Архиерейските Събори, но, явно, това не е достатъчно за промяна на нашите възгледи спрямо описаните явления и за нашите действия за тяхното преодоляване. Лечението на тези болести – е дело на цялата църковна пълнота/общност, и всеки от нас може и е длъжен чрез своето лично осъзнато и принципно становище за отказ от участие в разколоучителните групи и чрез изобличаване на техните заблуждения да съдейства на Господа – „Лекаря на душите и телата“, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим 2:4).
