– Христос воскресе! – възкликнал англичанинът.
– Не! – отрязала църковницата, изритвайки го към входа пред църквата.
Един мой познат православен англичанин някога, преди много години, за пръв път пристигнал в Съветски съюз. Той тогава почти нищо не знаел за Православието, а за Русия имал най-романтична представа: Достоевски, “Доктор Живаго”, рубльовската “Троица” и т. н. Било към края на лятото, Москва изглеждала почти пуста. Моят познат бродил по улиците, гледал наляво-надясно и се радвал на всичко. Изведнъж той видял православен храм с открехната врата. А нали в онова време болшинството от московските храмове (както и в цялата страна) бяха, както се казва, недействащи. Англичанинът минал през вратата и се натъкнал на пълна дама със омазана сина манта, която миела пода. Тя започнала сърдито да му се кара, избутвайки го към изхода. Той въобще не разбирал езика й и не могъл да схване от какво е предизвикано нейното раздразнение. На руски той знаел едва три думи и решил да използва мигновено две от тях. “Христос воскресе!” – възкликнал той, усмихвайки се широко на разгневената дама. “Не!” – отрязала го тя, изтиквайки го към входа пред църквата и затръшнала вратата в лицето му. Това „Не” била третата известна за него дума тогава.
Впрочем, този толкова недружелюбен прием не предизвикал у него обида. У дома, в Лондон, той издирил православен храм и скоро станал член на Църквата.
Подобна история се случила с друг мой познат – православен американец на име Марк. И тя станала в неговата родина, САЩ, в град Сиатъл.
Веднъж той забелязал на улицата здание с доста необичайна архитектура. Неговият връх, неизвестно защо, бил увенчан от куполи със странна луковидна форма. На фасадата той прочел, че това е православна църква – деноминация, за която до този момент нищо не бил чувал. От любопитство влязъл вътре и разбрал, че е попаднал на служба. Вътрешната украса на тази църква го поразила със своята необикновеност. Цялото пространство по средата било празно – обичайните пейки липсвали. Отпред блещукало матовото злато от свещените изображения. Те се виждали навред – на стените, на особените подставки, но техният стил за Марк бил съвършено непривичен. Той въобще не забелязал молещите се в храма– може би там да е имало само няколко души, но те не се запечатали в паметта му. Невидимият хор (очевидно, той се е намирал горе) пеел гвърде странни, съвсем неземни мелодии. Преминал брадат свещенослужител в чудата брокатна наметка, прекадявайки целия храм в кръг. Но въпреки тази празнота моят познат явно е усетил Божественото присъстсвие в този храм. Той стоял така, без да знае къде се намира – на небето или на земята, когато изведнъж видял една много стара женица. Подпирайки се трудно на своята тояжка, тя влязла в храма и се насочила към иконите. След като целунала онази, която била поставена на скосената масичка в средата, старата женица започнала да се допира до изображенията, висящи на храмовите стени. Виждало се, че й е тежко да ходи, но тя продължавала своя многоходов поклоннически път. След като обходила всички икони, старата женица се насочила право към моя познат, който самотно стоял посред пустия храм. Когато тя дошла съвсем близо до младежа, той широко й се усмихнал и искал да я поздрави, но тя доста осезаемо го ударила с бастуна си по краката и казала с рязък руски акцент: “Това е моето място!”.
Такава е била първата среща на Марк с Православието. Тя също така е завършила твърде благополучно. След няколко години той приел свето кръщение.
Александър Дворкин
Атонски разкази. Москва: ПСТГУ, 2006 г.
20 август 2015 г
